Драконът Гняв

В през морета и планини, далече, дето само със порива на ума може да се стигне, живеели дракони. Стадото не било голямо, били изчезващ вид. Там трудно се люпели малки, защото и времето и климатът били сурови и неподходящи за бебета.

Водачът им – най-силният измежду тях, бълвал огън, който можел да унищожи декари гора. Той знаел това и го използвал като крайна мярка. Някога там било зелено и чисто, руйни потоци се стичали от планините, дърветата разпростирали своите клони, отрупани с плод. Птиците и животните съществували на воля. Ала именно заради огнените си дихания в пристъп на ярост, драконите нанесли сериозни поражения на пространството, което обитавали. Тогава имало и друго стадо, с което водели война. Можете ли да си представите – сурово време, светкавично изчезваща природа и само камъни оставали. Оцелели тия с най-горещия дъх, най-яростните бойци и най-силните физически. Само те можели да преживеят на това място. Защо не се преместили на друго ли – ами защото разбрали, че именно те са причината за случващото им се сега.

Отдавна забравили драконите що е прегръдка и нежност – времето не било за това сега, водела ги борбата със събитията в техния материален свят. И така вкопчени в битието да съществуваш и инерцията от упоритостта да останеш жив, обърнали гръб на истинската същност на биването тук и сега. Имало и топли дни и топли моменти. Именно в един такъв жената на Първия дракон снесла единственото си яйце. Не знам какво изпитала тя, ала за него било въпрос на чест да остави някой, който да го замести след време. „Ушил“ му калъп – „ … той ще е син, ще е силен и умен, и жесток, и оцеляващ – точно като мен.“ – мислел си предводителят. Никой не смеел да припари до мътещата женска, знаели какво ги очаква, ако нещо с яйцето се случи. Минало някакво време, в един студен и мрачен ден, то се разпукало и от вътре се показала главицата на бебето. С полупрозрачна синя кожа, малки крилца и тънка опашка, едва стоящо на неукрепналите си крачета. То издало звук, а майката го обвила с тялото си, за да го предпази от студа.

Син, каква чудесна новина. Ама много хилав – ще оцелее ли? „Трябва бързо да го науча на всичко, което мога.“ – сам си говорел драконът. „Ами име – това ще е Гняв. Я виж само как искрят очите му, какъв дим започва да излиза от ноздрите му. Яростен и зъл ще е като мен.“ – мислел си с радост водачът. Така излюпен и предназначен да служи на баща си расъл Гняв. Тялото му никога не сетило прегръдка, освен онази първата – когато майка му го пазела да не измръзне. Много модели, заложени от Водача, трябвало да научи той – моделът на войн, моделът на пръв, моделът на гняв към всичко и всички и, в крайна сметка, моделът на оцеляващия. Грижливо баща му ги кроил, прекроявал и обучавал малкия в това да ги приема и носи. Така Гняв научил, че няма право на нищо друго, освен да съществува и служи.

А, когато навършил пълнолетие, бил посветен, за да бъде приет като възрастен дракон. За целта имало ритуал – определен периметър, който да унищожи с огненото си дихание. Но… това било постижимо само, ако си много гневен, яростен и смел – това знаел малкия. Дълго се упражнявал, учел се на гняв – само той бил позволен за преживяване сред членовете на стадото. И след всеки път, когато трябвало да се упражнява в ярост и злоба, после го заливало някакво чувство, чието име той не знаел. То го карало да пропада, превръщало го в безволева маса, полегнала на камъните, дишаща тежко и ръмжаща, защото не можел да назове преживяването.

В уречения ден Гняв се изправил пред Първия и неговите мъдреци, за да покаже какво може. Имал право на три опита. Ала се провалил и в трите – онова чувство, преживяно след всяка ярост го притискало и блокирало възможностите му. Не успял, той бил жестоко прогонен от баща си. Въпреки молбите на майката за милост към сина им.

Тръгнал си Гняв, смазан, провален и уплашен. Вървял, без да знае на къде. А, докато вървял нещо от очите му се търкулнало по муцуната и паднало в тревата. Приличало на две безцветни камъчета, прозрачни и чисти. Навел се младият дракон и ги взел в огромните си лапи. Никога до сега не бил виждал такова чудо, нито пък някой му бил разказвал за подобно нещо. Само усетил, че когато камъчетата се търколили от очите му, някак му олекнало на сърцето. „Нима това може да ме спаси от смазващите преживявания? Какво е това, нещо с мен не е в ред май? Трябва да разбера какво е това!“.

Речено и сторено – бродил дълго, в сурови земи, стръмни планини, срещал всякакви същества. Ала обучението и наученото от баща му му помогнало да оцелее. Колко време минало не знам, но в един ден, крачейки сред трънаци в една гора, Гняв съзрял в края на пътечката нещо непознато за него. Зелено, свежо и цветно, чул шум – знаел за птиците и вятъра. На сред поляната – къщурка, сгушена до вековен дъб. Смело продължил. Нямал търпение да стигне до там. Нахлул в нея и видял жена – нито млада, нито стара. Тя стояла с гръб към вратата, дори не се обърнала, когато чула, че някой влиза.

– Влез – казала тя – отдавна те чакам. Ти идваш да питаш, аз знам.

Нямало по-изненадан, стреснат и едновременно с това любопитен дракон от Гняв в този момент. Дори не успял да проговори, а просто подал камъчетата на жената.

– Това са драконови сълзи – рекла – само много специалните дракони ги имат, а ти си такъв. Ти можеш да изпитваш самота, тъга и любов. Но, защото трябваше да си силен, те беше забранено да преживяваш любов. Затова, след всяка ярост те смачкваха именно тъгата и самотата. Ела при мен.

Гняв се подчинил и когато стигнал до жената – вълшебница ли, вещица ли – не знам, свел глава. Тя вдигнала ръката си и го погалила, после го прегърнала. Тялото на дракона започнало да се тресе след тези действия, огън излизал от ноздрите му. Започнал да издава странни звуци, а едновременно с това от очите му западали камъчета – прозрачни и чисти.

Жената само се дръпнала в страни. А на Гняв му се приискало да усети отново милувката и прегръдката. Приискало му се сам да се прегърне, защото разбрал, че не е лош, нито зъл. Но как? За секунда пред очите му се появила картина – тялото на майка му, което го пазело от студа. И се свил, за да може да обхване опашката и част от тялото си с ръце. Заляла го тъга, после още тъга, а камъчетата не спирали да падат от очите му.

Изведнъж кожата му се разцепила, а някъде от вътре, от сърцето на огромното тяло на Гняв излетяло едно водно конче – лазурно синьо, много бързо и красиво. То полетяло нагоре и се изгубило в простора, за да отиде там, където знаело, че е неговия свят.

 

Други мои публикации:

Share on facebook
Facebook
Share on whatsapp
WhatsApp
Share on telegram
Telegram
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn

Други статии и автори: