Еднорогът Небесен – приказка за деца и възрастни

Имало едно време една вълшебна, безкрайна гора обитавана от приказни създ/н/ания. Били там елфи и феи, летящи златни рибки, огнени птици, мъдри сови и закачливи колибри, и, разбира се, еднорози. Небесен бил еднорог – малък, своенравен, непокорен и умен – единствен син на Звездна. Той посещавал магическото училище, където усвоявал вълшебства, трикове и разни мистични науки, преподавани от Всеможещия Бухал.
Измежду цялата пъстрота на гората, Небесен бил бял като сняг, а буйната му грива била с лазурно син цвят, точно каквото е чистото ведро небе. Където да се появял, забелязвали го, та кой няма да види бялото сред пъстротата. На него това не му харесвало много или по-точно преструвал се, че не му допада. Имал приятели в училище, с които заедно изучавали мантри и заклинания, опитвали да създават нови вълшебни отвари и да променят света около себе си с тях. Сигурно се сещате колко упоритост и проба-грешки правел той /понякога с тежки последствия/ в своето непокорство и в желанието си да усвои мистиката. Неговата майка тежко въздишала след всяко подобно дело, понякога тъгувала, защото й се искало детето й да е по-кротко и спокойно, друг път се радвала на успехите му.
Уморявала се Звездна от тези крайности, съпроводени с емоционални изблици от страна на Небесен, украсени от шеговитите му закачки. Ще речете, че това е нормално за всяка майка. Да, разбира се. Обаче, често, изчерпана от справянето с всички магически щуротии на детето си, тя трудно намирала сили да върши своята работа – отговорна, според нея, задача. Звездна трябвало всеки ден, със своя рог, да пуска пъстра дъга, от едната, та чак до другата страна на безкрайната гора. По тази дъга се спускали в пътешествия приказните създ/н/ания. Но, понякога, от умора, еднорогът не успявал да сътвори дъгата в цялост, та тя ставала полвинчата. Така много от пътешествениците не стигали до където са тръгнали, а попадали в непознати места. Не всички се връщали. Тия, дето успявали, се завръщали преобразени някак, но никой не искал да говори за това, тъй било прието от преди времето на Звездна. Тъй и вървяло.
Един ден, след поредните подвизи на непокорния Небесен, многоцветната ивица, която пуснала майката, в простора била непълна. Докато, докато Звездна творяла дъгата, синът й се бил скрил в храсталака наблизо. Изведнъж изскочил, за да я стресне, прекъснал процеса, щом тя се отдръпнала встрани, той се метнал върху пъстротата и запрепускал към небосклона. Дълго го викала майка му, молила го да се върне, ала той не чувал, устремът и импулсът били силни у своенравното жребче. Тичало, а бесовете му давали сили. Не чувало плача на Звездна, нито молитвите й, усещало само ударите на сърцето си.
Изведнъж, на сред нищото Небесен пропаднал, озовал се в най-гъстата и тъмна част на гората. Уплашил се, дъхът му секнал. Дълго плакал, викал майка си, ала тя не го чувала и не се обаждала. Търсил той път – няма, пролука или светлинка – никъде не видял. И страхът го съборил. Лежал три дни сред бодливи храсти и влажен мъх, изподран мръсен и с раздърпана грива след опитите си да се измъкне. Изведнъж, в края на третия ден, някакъв импулс го повдигнал от студеното и неуютно място, където се бил строполил по-рано.
С хъс започнал да си проправя път, напредвал бавно и трудно, идело му да се откаже, ала не го правел, поемал въздух и продължавал пак. Не знам колко минало в търсене на изход, постепенно между шубраците започнало да просветлява, храстите станали по-редки и проходими. Изведнъж Небесен се оказал на светла поляна, а на сред нея имало малка схлупена къща. Хукнал той към нея и изведнъж спрял. Краката му просто отказали, сковал се от страх. Не смеел да почука, дишал тежко и учестено, трябвало му време. Най-накрая се решил и почукал с копита на вратата тихо. Замръзнал на място когато чул отвътре глас: „Влез!“, изчакал малко и отново чул: „Влез де!“. Небесен пристъпил и отворил плахо вратата, надникнал и видял маса, мастилница и много книги – стари и тежки. Зад книгите на масата стоял и нещо записвал Горски дух, еднорогът просто го гледал и не могъл да изрече и дума. Ала той продумал:
– Ела, седни – казал – ще ти направя първом една отвара. Тя е вълшебна, който я изпие получава това, от което има най-голяма нужда.
Ах, колко имал нужда от смелост Небесен в този миг! Изпил поднесената му отвара, успокоил се, дошъл на себе си. Ала продължавал да слуша. А духът изрекъл:
– Много идваха тук като теб и много не се върнаха по родните си места. – махнал с ръка и пред Небесен се показвали различни холограмни изображения на места, различни от гората, която познава. Те се намирали в други светове и измерения. – Къде искаш де идеш – попитал го Горският. Показвал и разказвал за местата и възможностите там, а еднорогът просто слушал.
След като видял всичко, което духът имал да покаже и обясни, Небесен продумал: „Искам у дома!“. Тогава горският дух му дал напътствия, насочил го, обяснил и го изпратил. По пътя си еднорогът срещнал и хубави и лоши неща, някъде било лесно, а някъде трудно, но той вървял, просто продължавал. Постепенно разбирал, че животът просто е такъв – нито добър, нито лош. Най-важното е да не се отказваш. „Всичко е много просто – мислел той – защо си го усложнявах сам?“. И докато мислел така, започвал да навлиза сред приятно ухаещи полета, пъстри цветя и тучни ливади. И съзрял дъгата. „У дома съм!“ – се чул да възкликва. Тичал колкото можел, сърцето му лудо биело, копитата трополели, а очите му търсели, искал да види майка си. Най-накрая я съзрял, но ах колко била остаряла, стъписал се Небесен. Зачудил се какво се е случило и изведнъж му просветнало – минало е много време, а той е порасъл, никога няма да е същият. В това време го видяла и Звездна, впуснали се в луд бяг един към друг. Опрели чело в чело. И изведнъж от роговете им излязла най-красивата, ослепително ярка дъга. Били щастливи, въпреки, че нито майката, нито синът й вече били същите.
Нели Ненова, психолог, психотерапевт

Други мои публикации:

Share on facebook
Facebook
Share on whatsapp
WhatsApp
Share on telegram
Telegram
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn

Други статии и автори: