Как любовта се превръща в омраза
Наскоро един разговор ме провокира да се замисля как става така, че в началото на връзката двама души не могат да дишат един без друг, а в края й – не могат да се „дишат”. Безспорно, връзката и контакта са процеси, а щом е така, то те търпят промени. В интеракцията с другия първата задача е да се свържем с него, на по-късен етап се диференцираме – кое е мен и кое – не мен и накрая, стигаме до отделянето или – разделянето.
Чувала съм хората да казват бих дал/а всичко за него/нея. Вероятно, това е една готовност да се откажеш от себе си в името на другия, в негов интерес и полза. Да бъдеш подчинен на нуждите на някой друг е често приеман израз на любов към него. Процесът на даване и получаване в подобни отношения е трудно да се „изтегли на кантар”, оказва се, че винаги единият дава повече. Кой ли? Този, който е повече склонен да забрави за своите нужди и желания, т. е. да загърби себе си в името на другия или поне на това, което си мисли, че е другия. Какво става като забравиш за себе си ли? Просто е – останалите също забравят за теб. Приемат за даденост всичко, което правиш, затова и спират да го оценяват. Сигурно в началото отсрещната страна е преживявала идеята, че е обичана, а в последствие, такава свръх грижа и готовност да се отговори на нуждите й се превръща в досада.
За да е здравословна една връзка, е добре всеки да има лично пространство, където да може да бъде себе си. Няма как да не признаем, че има неща, за които пред партньора трудно се говори. Независимо от причината и уверението, че всичко се споделя, това си е факт. Всички го правим и всички знаем за това. Във взаимоотношения, обаче, в които някой е готов на крайности заради теб темата за личното пространство е табу. Оказва се, че единият е контролиращ, а другият – в своята жертвоготовност, е в позицията на дете, което не знае какво да прави. В този случай, трябва някой да му каже и обикновено това е възрастният – партньора, на който е разрешено да има власт и упражнява контрол.
В подобни отношения интеракцията сякаш не стига до фазата на отделянето. Няма мен и теб, има само Теб. Липсва и Аз, защото той е слят с Теб. Звучи страшно, „мирише” на зависимост и е трудно за разбиране от страна на зрелите личности.
И тук идва проблема с границите. Да не знаеш кога да спреш да се отказваш от собствената си същност е с корен в ранното детство. Точно както взискателната майка е контролирала ситуациите и никога не си бил достоен за обичане, ако… Условието е да забравиш за собствените си потребности, за да задоволиш тези на възрастния – в случая майката или значимия друг. Даваш подчинение и получаваш любов /поне на това прилича – на любов/. Условности, условия, изисквания, претенции – колко можеш да понесеш… В името на майчината ласка – всичко. Къде си Ти? Няма те, ти си това, което Тя ти каже. И искрено вярваш в това. Къде е границата? Също отсъства. Ти си продукт на майка си и тя пълни твоето съдържание. Колкото повече е допускана да прави това, толкова по-сигурно границите се размиват, докато съвсем изчезнат.
Искаш ли да направиш нещо? Аз бих крещяла, бих се противила, ще изобретя свои си девиации. А ти – какво искаш ти? Страх те е да прекъснеш връзката, за да не излезе, че не си достатъчно добър/а, като мама казва. Страх те е да видиш, че ти си прекрасен човек, но опитът ти е ограничен и имаш нужда от помощта на някого. Страх те е да поискаш.
Умът ти има нужда от здравословни граници и време, за да се опознаеш и решиш колко здраво ще ги поставиш и до къде точно ще се простират те. Но, преди това, изпусни парата и си позволи да си агресивен – да спреш да се самоунищожаваш, да удариш с юмрук по масата, да поискаш за себе си, да не дадеш… Не мисли, че няма да можеш. Опитай, иначе никога няма да разбереш кой си и какво можеш. И винаги любовта ти ще се превръща в скрита или не добре прикрита омраза и непоносимост.
Дай си време и се научи да обичаш първо себе си!
Нели Ненова, психолог, психотерапевт
