Живяла някога девойка, някъде далеч – през девет планини и пълноводни реки, забравила съм вече точно къде. Родена от хора, останала сред тях. Учела усърдно, работила честно, в трудностите заставала с лицето си, в хубавото била сама, радвала се и заради другите. Като дете често я питали: „Ти кое /на кого, чие/ момиче си?“ И тя, както са я съветвали, казвала имената на родителите си.
Ала един ден се зачудила: кои са майка й и баща й – знае, но коя е тя самата не знае. Дълго я мъчил въпросът, но отговорът така и не идвал. Започнала да го търси, усещала, че това което виждат другите и казват, че е тя, не е същината на бъденето й себе си. И, както става само в приказките – като тази сега, тръгнала да дири някой да й помогне да се намери. Сложила в една торба малко дрехи и поела. Но на къде? Хванала първият път, дето видели очите й. Вървяла докато денят превалил. Била навлязла в гъста гора – началото и краят й не се виждали. Да се върне назад – късно е, да продължи – умората я спряла. Нямало къде да се подслони и легнала под един вековен дъб, на мекия мъх. Ала очите не заспивали, в тъмнината виждала неща, които хем й били чудни, хем я плашели. Ставала, опитвала се да ги докосне или хване, но не успявала. Накрая решила, че каквото има да става, то ще бъде, въпреки нея. Отпуснала се в дрямка. По среднощ се събудила от шума на пера. Видяла кацнал до нея бухал с огнени очи и красива осанка. Макар да го помислила за нереален, решила да го заговори, ала той я изпреварил.
– Коя си ти, девойко и какво дириш тук?
– Не зная, отвърнала младата жена.
И му разказала колко много иска да разбере за себе си и как тръгнала на път заради това. Помолила го за помощ по кой път да поеме. Бухалът не давал съвети без да са поискани. Но сега работата била друга и той казал:
– На разсъмване тръгни към Слънцето, когато излезеш от тази гора, не след дълго, ще стигнеш до стръмна планина, не можеш да я заобиколиш. Изкачи я. После има друга, омагьосана гора, трябва да преминеш през нея. След това, стои едно блато. И него трябва да преодолееш. Чак тогава можеш да стигнеш до Слънцето, то ще ти каже какво да правиш. Ако имаш нужда от помощ, ето вземи това перо /той откъснал едно перо от крилото си и й го подал/, сложи го до сърцето си и след кратко ще дойда.
Рано сутринта девойката тръгнала на път. Както казала мъдрата птица, така и станало. Стигнала до планината, започнала да я катери. Пътят бил тесен и стръмен. Покъсала обувките си, изранила краката си, но продължила. Нямала време да се страхува и да мисли много за това какво предстои. Бавно и упорито продължавала напред. Спяла на твърдите камъни, вода пиела от дъжда, събран във скалните вдлъбнатини. И когато пропаднала в една долина, от където изглеждало, че няма излизане, понечила да извади перото. Ала решила, че не бива да вика току-така бухала. Падала, ставала, захващала се за стърчащи камъни, катерила се по малки издатини. Успяла да се измъкне. И когато най-после преминала през планината и краят й се видял, от умора се свлякла до едно дърво. Тръгнала през пролетта, а вече било есен. Заспала сън, който продължил цяла зима. Свита в шумата, затрупана от сняг. А с първите живителни слънчеви лъчи, които я пробудили, без да се замисля, продължила към омагьосаната гора.
Навлязла между гъстите храсти. Пътека нямало. Клоните издрали ръцете й, разпрали дрехите й, но тя продължила. В полумрака виждала огромни паяжини, които се простирали от храст на храст, стелели се от дърво на дърво. Нишките им били дебели като корабни въжета, здрави и еластични. В тях били заплетени други хора, животни и птици. Искала да им помогне. Опитвала да ги разплете. Накрая разбрала, че няма да може. Веднъж един огромен паяк се понечил да я хване. Хукнала девойката да бяга и без малко да стане плячка на друг гигант. Едва се измъкнала от челюстите му. Замотала краката си в едно въже, което странно започнало да прониква в кожата й. Но докато още не се било впило в нея, го издърпала. Изгубила много кръв и сълзи. За перото забравила. Намерила, хвърлен от някой, изтъпен нож. Колкото могла, наострила го в камък. Така въоръжена, бавно продължавала през гората. И когато прескочила и последният храст, зърнала широко поле. Тревата била изгоряла от слънцето, било отново есен. „Толкова ли дълго съм вървяла?“ прошепнала тя, но умората я повалила, заспала. И този път сънят й продължил от късната есен до ранната пролет. Топлели я шумата от един вековен дъб, до който паднала и снегът, който я покрил след това.
А когато слънчевите лъчи я пробудили, тя тръгнала към блатото. Не знаела какво я очаква. Да се върне назад не искала. Та нали трябвало да разбере коя е! Не се отказала. Смело стъпила в лепкавата кал, захващала се за растителността край нея, бавно пристъпвала. Случвало се да се подхлъзне, насмалко щяла да затъне и да се удави. Едва се спасила, въздух не й стигал, усещала болки в цялото си тяло. Но вървяла. Преминала и през това. В края на блатото, на брега, имало схлупена къщурка. Подслонила се там. И понеже било пак есен, дори не помислила да продължи. Останала в нея, палела огнището от сухи треви и съчки и се топлела на огъня в него. Ядяла корени и каквото намери. А, когато дошла пролетта, поела нататък. По пътя се сетила за бухала, извадила перото и тихо му прошепнала: „Благодаря!“. Вървяла през зелени треви, чувала песента на птиците, но птици не се виждали. Странно, а била на сред полето. Докато се чудела, загледана към небето, без да забележи, пропаднала в една дълбока яма. Стените й били гладки и някак еластични, нямало къде да се захване, за да излезе. А наоколо нямало никой. Извадила ножа, който намерила в омагьосаната гора, единственото й оръжие. Започнала да дълбае и дълбае, но странно – дупките пак се запълвали. Най-накрая, изтощена от всичко, девойката извадила перото. Опряла го до сърцето си и зачакала. След малко чула шум от пера. Бухалът бил тук. Спуснал й въжена стълба и тя успяла да се измъкне и от това. Благодарила му, рекла:
– Мъдра птицо, стигнах до тук. А още не съм разбрала коя съм. Кажи ми, какво да правя.
– Обърни се на изток – рекъл бухалът – погледни.
И девойката се обърнала натам, където й казал. Видяла Слънчовия палат. Изненадана, замаена от умората, не могла да каже нищо. Подканил я мъдрият да похлопа на вратата и да влезе. Там при слънчовите порти от сърцето й бликнали благодарност и любов, усетила сила, без да знае от къде идва – била навсякъде и никъде. А когато вратата се отворила от само себе си, младата жена влязла.
На златен трон точно срещу нея стояло Слънцето. Без да премигне от силната светлина, девойката се поклонила и промълвила:
– Добър ден, Слънце, дошла съм при теб, за да ми помогнеш, можеш ли. Не знам коя съм, но искам да разбера.
А Слънцето през добродушна и някак любяща усмивка продумало:
– Ти ли си тази, която премина стръмната планина и не се уплаши?
– Аз съм. – прошепнала девойката.
– Ти ли си тази, която искаше да спаси хората, животните и птиците в омагьосаната гора и сама едва успя да се измъкне от тям?
– Аз съм.
– Най-накрая ти ли си тази, която премина през блатото и успя да излезе от голямата яма?
– Аз съм.
– Седни тук, разбра много неща за това коя си, докато стигнеш до мен. Има още малко за казване – нямаш име, а трябва да получиш, за да може то накратко да разказва за теб и да ти напомня коя си.
