Маските (I част)

Не идваме случайно на този свят, появяваме се тук с някаква функция. Във времето разбираме, че животът е театър и в него ние носим своите маски, за да останем на сцената. Всеки път когато се налага да влезем в ситуация, която ни носи дискомфорт или пък твърде дълго оставаме в нашето неудобно удобство /т. е. трудно ни е, но така сме свикнали и така правим; просто навик и т. н./, влизаме в роля и се обличаме в сценичен костюм, чиито важен атрибут е маската. В Уикипедия пише: „… тя е предмет, който служи за прикриване на лицето, като може да има различни предназначения – например за защита или за развлечение.“

Ако се замислим кое прави един актьор добър, то това е умението му да пресъздава различни персонажи еднакво добре. И в живота това се случва точно така, което е мярка за адаптативността и успешността на дадена личност в битието. Но реалността ни е различна, преживяванията ни за събитията и фактите – също – колкото хора, толкова емоции, възприятия и интерпретации за фактите. Да се научим на актьорство е нелека задача, нужна е опитност, от която винаги да извличаме полезното, адекватното и нужното за нас.

Всяко човешко същество се появява тук обусловено. Още пренатално съществува калъп, създаден от нагласите и очакванията, от фантазиите и изискванията на родителите и разширеното семейство. След раждането гастролираме за първи път на сцената, дали ще получим аплодисменти или ще ни освиркат носи страх и несигурност за всяко създание. А за току-що роденото носи непосилен емоционален товар. Модели, концепции, убеждения, програмиране – всички те пречат да бъдем това, което сме в своята същност.

Именно в отношенията с другите случваме своите вътрешни конфликти. Преповтаряме ситуации, в които сме участвали, често от самото си раждане, защото са останали нерешени, неприети и не интегрирани като част от биването ни тук. Те ни носят болка, страх, тъга, вина, гняв – цяла палитра на преживявания с общ знаменател – психичното страдание. Изглежда сякаш отхвърляме другия, а в последствие, ако положим усилия да задълбаем –  стигаме до отхвърлянето на самите себе си.

Времето, в което детето има опитността да срещне удоволствието да бъде повече живеещо със своята същност и не толкова това, което се очаква от него да бъде, обикновено се случва в най-ранна – бебешка – възраст. Постепенно малкото се сблъсква с неудоволствието и дори болката да няма право да е каквото е. Винаги идва след това един период на бунт срещу описаното горе – дали ще се случи привидно само в ума ни или още от самото начало ще му дадем поведенчески израз, той съществува. Интензивността на подобен род преживявания е непоносима за детето, то трябва да оцелее и, затова, е принудено да излезе на сцената с въплъщение, което би се приело и харесало на обкръжението. “Избира” маска и започва театъра. С опитността човек сътворява множество маски, които да прикрият страданието и страха, а и потребността му и той да успее да избяга от другите, но и от самия себе си.

Това е сценария на психотравмата, резултатът от нея – създаването на маски, които отвличат от същността на личността не само хората наоколо, а и носещия ги. Влизането в самозаблуждение е доволно трудно в началото и твърде болезнено винаги. Лъжовното „Всичко е наред.“ пред света не лекува травмата, нейният огън тлее и се разгаря тогава, когато има силен вятър или лек полъх – когато се въвлечем в ситуация, повтаряща изначално травматичното, за нас, събитие, което предизвикваме и търсим несъзнавано.

 

Други мои публикации:

Share on facebook
Facebook
Share on whatsapp
WhatsApp
Share on telegram
Telegram
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn

Други статии и автори: