Категорията „добро“ олицетворява различни ценности, поведение и действия, спрямо семейното възпитание на човек. Поради тази причина, смятам че противоположните определения „добро„ и „зло“ са твърде всеобхватни и неточни.
Нашите предци, когато е трябвало да вземат решение, са си задавали въпроса: „Полезно ли е това за мен?“ и така в зависимост от отговора, са предприемали нужните действия, в резултат, на което не са правили „непоисканото добро“. Въпреки това, по-късно, чрез религията са наложени тези термини, най-вече за добротата – колко е важна и как винаги на всеки трябва да се прави добро.
Напоследък виждам при доста от клиентите си убеждението свързано с „непоисканото добро“, от което те изхождат и проблемите, които са си създали от моделът на поведение, свързан с него.
Какво представлява този модел?
Попадайки в ситуация на съжаление към някого, водени от своите емоционални подбуди, извършваме действие, което смятаме за полезно, т.е да помогнем на всяка цена. Но къде е разумът в случая? Изхождаме единствено от позицията на емоциите и чувства като мъка, тъга, съжаление и състрадание.
Истината е, че помагайки, без да ни поискат помощ, ние обикновено по този начин навреждаме на „жертвата“, защото възпрепятстваме развитието и уроците, които човекът е трябвало да научи от трудния момент. От личен опит знаем, че чрез трудностите се учим и най-вече те ни правят по-силни.
Откъде обаче идва желанието за „свръх доброта“ насочена към всички?
Психологията е извела теории за различните комплекси на личността, които са породени от детството. Един от тях е комплексът на изоставеност – когато детето като малко често е било оставяно само и не е получавало необходимата любов, грижа и внимание от родителите си, тогава се образува една празнина в него, защото не се е чувствало достойно за обич.
Това при възрастните се изразява често в свръх грижа към околните. По този начин давайки на другите всичко, от което са имали нужда те като малки, същите тези хора, ще се опитват да запълнят тази празнина в себе си, компенсирайки я чрез грижа към другите.
Човек е отговорен на първо място към себе си и едва когато е осъзнал това, при заявена помощ би правил разумно добро, изхождайки на първо място от разума, след това от емоцията си.
Убедена съм, че всеки един от вас, читатели, ако се замисли и си спомни ситуация, в която е извършил така нар. “непоискано добро“, ще установи последствията от това. Най-често те се изразяват в обида, неблагодарност и дори „нападение“ към вас от позицията на човека, на когото сте помогнали.
Така че, доброто е важно качество и ценност, но както всичко, трябва е в баланс, т.е. да бъде предприето с мяра, за да остане полезно добро.
